Защо?
Защото за пореден път я излъгаха.
Защото забиха нож в гърба й.
Защото я отрекоха.
Защото я отклониха от пътя й...
Най-вече защото тя се почувства празна след поредната измяна.
Измяна на хора, близки и обичани.
Хора, в чието приятелство не се бе съмнявала.
Хора, които обичаше...
Но явно те не я обичаха.
И я пропъдиха...
Тръгнала сама по път, водещ в друга посока, тя се отдалечи бавно.
Спря, за да помисли и се убеди, че трябва да продължи.
Да отиде далеч от там.
Да остане може би сама.
Или да започне отново живота си.
Но всъщност тя никога нямаше да бъде наистина сама.
Спомените й щяха да я придружават винаги.
По всеки един път.
По всяка пътека...
Щяха да са с нея дори там, където път нямаше, а тя бродеше сред треви, храсти и дървета.
Спомените...
Спомените, на които трябваше да се усмихва, вместо да плаче.
Но тя плачеше.
Защо?
Защото за пореден път я бяха излъгали хора, на които вярваше...
6 коментара:
zatova ne triabva da viarvash i na sebesi mn dobre si go napisala Sonche
Благодаря ти, Марио, че ме оценяваш. Аз вярвам на малко хора и те го знаят... :-*
dobrotat ti e izpisana na liceto i mnogo hora se vazpolzvat ot tova VNIMAVAI s "priatelite si "
Научих се вече да се пазя, ти знаеш... Стратегия... Но никой не е застрахован... Все пак - всяка монета има две страни. :-)
Няма да забравя какво ни казваше класната от средното - "Няма вечни приятели, има вечни интереси." И е абсолютно права, но това не трябва да се приема като жестока реалност, а по-скоро като лампичка, която светва всеки път, когато позволяваме на "приятели" да ни отклонят от собствения ни път. Същото се отнася и до родителите... Горе главата, мацко. Както казва Али Макбийл - "Минало" :))
Вярно е - няма вечни приятели. :-) В началото много страдах, когато ми се случваше нещо подобно. Сега винаги пристъпвам бавно, без да бързам. Опипвам и проверявам може ли или не може. И когато някой заслужи доверие го получава. Но лампичката винаги свети. :-) За да не се доверявам сляпо... отново... Благодаря ти, Eurydice! :-)
Публикуване на коментар