Карамел.
Кафе.
И шоколад.
Събрани в твоите очи.
Проблясват леко с мека топлина.
Искрят като жарава.
Горят като факли.
Давам ти живота си.
В замяна на тези две очи.
Да се оглеждам в тях.
Да ме топлят.
Дори да ме плашат понякога.
Очите ти.
Кафе и карамел.
Карамел и шоколад.
Разтопени.
Смесени.
Течна страст.
Обичам те!
Твоите очи...
Карамел.
Кафе.
И шоколад...
Отмина ме още една година.
Остарях...
Или помъдрях...
Обръщам се назад и се оглеждам.
Виждам себе си.
Завършвам гимназия.
Дават ми диплома...
И две професионални квалификации...
Шеметно се завъртат няколко години.
Вече съм омъжена.
Ражда ми се първото дете...
Преди 5 години.
А сякаш беше вчера...
Още няколко години отминават.
Отново ми дават диплома.
Този път за висше образование...
И се ражда второто ми дете...
В една и съща година.
Завъртат се Великден, Коледа, Нова година...
Година след година...
Вече съм на двадесет и шест...
Това ли е животът?
Безкрайна въртележка?
Усмивки и сълзи?
Това ли е животът?
Отлитащи години?
Това ли е...?
Остават само спомени.
Отново дъжд.
И мрачни облаци.
Притискат съзнанието ми.
И ме блокират.
Мъгли безкрайни...
Всичко са обвили.
Не искам вече!
Искам ниското зимно слънце да огрее.
Небето да е ясно с облачета бели.
Снегът да навали и всичко да се промени.
Клоните да натежат от меките снежинки.
Пътят да се скрие със скучната си сивота.
Искам всичко да потъне в снежна чистота...
Празнично ще ми е със сняг.
А не като сега...
Сива мъгла.
Черни облаци.
Сипещ се дъжд.
Есен.
Искам зима...
Трябва да е зима...
Снежно ми е....
На душата...
Бяло.
Искрящо.
Покрито с мекота...
Дърветата са сякаш от памук.
Бели побелели...
Снежинки едри навсякъде са навалели.
Разкошно ми е.
На душата.
Зимно е.
Най-после...
През отворения ми прозорец в стаята вали сняг.
Не мога да му се нарадвам.
Красиво ми е.
И прекрасно.
Зима е.
Разкошна и блестяща.
Снежна и прекрасна...
Зима е...