Ето ме. Отново. Тръгвам. Ще търся светлина. В небето се вглеждам. Откривам най-ярката звезда.
Посока. Водач. Приятел. Закрила. Всичко ще ми бъде тя. Пътя ми ще осветява. Ще огрява моите следи. На кръстопът няма да ме остави. Ще ми посочи верният път.
Ето ме. Отново. Търся светлина. Ще спра. Когато го открия. Моето място на света. А до тогава .... До тогава ще ме води тя. Най-ярката звезда.
Нощ безлунна. Напълно лишена от звезди. Облачна и ветровита. Зимна почти ...
Пред прозореца отворен стоя сама. Прегръщам сякаш отдавна забравена мечта. Пространството деля си с въздуха студен. Оглеждам се наоколо, все още търся те до мен. Прозореца затварям. Изпълнена съм от странна топлина. В стаята студена сама съм на света. В огледалото поглеждам. Усмивка лека, тъжна почти. Насълзени, искрящи са моите очи. Лицето ми огряно от непозната светлина ... Аз ли съм това?
С бързи стъпки озовавам се до теб. Спиш спокойно, усмихваш се ... На мен. Събуждам те нетърпеливо, останала без дъх. На рамото ти се намествам. Прегръщаш ме и осъзнавам ... Щастлива съм! Ти си моята сбъдната мечта.
Защо отново чувствам се така ... Защо отново тъна в самота ...
Приятели. Познати. Покрай мен са много. Прекалено много дори.
Пламък студен в душата ми гори. Изгаря всяка радостна искра. Прогонва всяка объркала се сълза. Безразлично ми е какво се случва. Безразличие обгръща ме отвред.
Една непозната .... Самотна. Пречупена сякаш стоя. Чужда сред свои. Сред чуждите своя. Изтощена от пътища прашни. Уморена от напразни мечти. Душа разпиляна. Счупено огледало. Всяко парче отразява твоите очи.
Коя съм аз? Една непозната? Обичаща силно? Все още вярваща в чудеса? Душа разпиляна? Изморена от напразни мечти?
Изморена ... Така се чувствам. Изморена съм от себе си. От безкрайните си пътища. Изморих се да се търся ... И да не се намирам. Изморих се и да се надявам ... Че някъде все ще се открия.
Виждам се единствено в очите ти. Ти ме отразяваш в дълбините им. Такава съм и там. Изморена ...
Не мога вече да съм силна. Искам на рамото ти да се разплача. А ти да ме прегърнеш. Да ме приютиш на топло до себе си. Да изтриеш сълзите ми. Да ме спасиш от умората.
Не те докосвам. Страхувам се да не изчезнеш ... Като ранна сутрешна мъгла.
Не смея да те целуна. От реакцията ти ме е страх. А сърцето ми трепери. От обич необятна бие. Тупти и очаква само твоя глас.
Спаси ме от тъмнината на леда. Ръцете ми в своите вземи. Прегърни ме силно. И света ми изгори. Като феникс от пепелта си ще се възродя. Ще дишам, когато дишаш ти.
Защото те обичам. Знаеш го, нали ... Обичам те. Просто обичай ме и ти.
С тъга изпълнена съм. Уморена съм от отчаяние. Взела вече своите решения ...
Ще изправя главата си отново. Напред ще продължавам да вървя. Със спомените си ще се науча да живея. И няма да допускам отново да сгреша.
Кръстопът отново на изпитание ме подлага. Пътища и мостове зад себе си руша. Поемам в нова посока. Построявам си Новият Път. Приключих със сълзите. Вчера плаках за последно. Ще се науча да се усмихвам отново. Въпреки всички казани и неизказани неща ... "Такъв е живота" - така ли ми каза? Такъв е ...
И ето ме отново. Пред теб заставам. Сама. Съблечена.
Маската усмихната свалих. Останала съм само по душа. Познаваш ме. Знаеш, че такава плача. Беззащитна. Емоционално нестабилна. Крайно наранена. Страдам ... Ето ме. Пред теб заставам. Протегни ръката си и ме докосни. Избърши поредната сълза. Нека е последна ...
Ето ме отново. Не за първи път опора в рамото ти търся. Приближи се. Ето ме отново. Виж ме по-добре.
Ето ме ... Видя ли ... Страдам ... И отново плача.
Сънувах те. Нощес. Беше с мен. Вървяхме по пътека. Имаше нападали листа. Без да говорим. Спомняхме си минали неща.
За ръката ме държеше. Усмихваше се. Гледаше ме с топлите си очи. Казваше ми, че нищо не свършва. Не тук. Не сега. Не така.
Сънувах те. Нощес. На поляна насред гора. Държеше в твоята моята ръка. Гледаше ме и говореше. Спомняхме си минали неща. Усмихваше се. Топло, само с очи. Усмихнах се и аз.
Не тук. И не сега. Приятелство не може да приключи така ...
Сърцето Празно Отчаяно Трепти В Живота Нищо Не Се Губело Нали Тогава Защо Страда Моята Душа Къде Изчезна Ти Надежда Няма Ден След Ден Къде Изчезна Обичта Къде Къде Къде
Да плуваш във води от неприятности следващите дни, да очакваш края тук.
Да потъваш в тежкия въздух от почти нищо, кой да ти протегне ръка.
Ако трябва да падна от високо, падането ми дали ще бъде бавно.
Не открих почивка дори и в безразличието.
Въпреки това бих искала да преоткрия невинността.
Но нищо няма смисъл и нищо не върви.
Всичко е хаос, всичките ми идеали, думите се разбиват.
Търся една душа, която може да ми помогне.
Аз съм от поколението на разочарованите. Разочарованите.
Кой би могъл да ми попречи да чуя всичко, когато причините умират?
На какво са обречени сърцата ни, кой може да претендира, че ни пази в сърцето си?
Ако смъртта е загадка, то животът няма да е лек.
Ако небето е ад, то може спокойно да ме очаква.
Кажи ми в тези насрещни ветрове какво да направя?
Повече нищо няма смисъл, вече нищо не върви...
Всичко е хаос, всичките ми идеали, думите се разбиват.
Търся една душа, която може да ми помогне.
Аз съм от поколението на разочарованите. Разочарованите.
Искрено се надявам моят не особено професионален превод с речник и донагласяне (някой френско-говорящ може да се произнесе) се приближава поне малко до действителния смисъл на тази прекрасна и истинска песен.
Все едно полюшвани от вятър. Като звуци от нестройно пиано. Прелитат мисли в главата ми. Минават от крайност на крайност. Прескачат нагоре - надолу. Опитвам се да ги догоня. Някак да ги уловя. Искам да спра лудия им бяг. Но те не слушат. Бягат от мен, пърхат от вятъра. Гонят се като ноти върху нотна тетрадка. Неизсвирени. Никога нечути. Като скрит стон вътре в душата. Очакващи диригентът достоен. Все едно полюшвани от вятър. Като звуци на нестройно пиано. Прелитат мисли в главата ми ...
За кой ли път предадена съм. Но на крака изправям се. Отново. Някак сили ще намеря. Ще продължа. Ще се справя. През сълзите си усмихвам се. За кой ли път ... Отново ... Вече спрях да ги броя. И смисъл няма да го правя. Този път няма да заплача. Няма да ме видиш да тъжа. Стена издигам около сърцето си. Нова. По-висока от преди. Захлопвам вратата на душата си. Да я предпазя. За кой ли път ... Спрях да ги броя.
И ето го отново. Там е мястото му. Пред мен. На пътя. Посоките обърква. Табелите променя. Отново чудя се. На кръстопът стоя. Сама съм. Преживяното премислям. Пак и пак. Назад се връщам. Къде сгреших? Какво направих? Как се провалих? На кръстопът съм. Сама отново. Пътят ме зове. Но накъде да тръгна... Сама съм. Оглеждам се. Глава нагоре вдигам. Усмихвам се. Решението е взето вече. Посоката ще е различна. Грешката си няма да повторя.
Изгарям ... Както пеперуда, привлечена от огън. Пред очите ти. Оставам беззащитна. Крилата ми се стапят. Като пеперуда, попаднала в жарава. Изгарям ... Света ми се размива. Забравям. Пред очите ти. Изгарям, когато ме погледнеш. А погледа ти ме привлича. Както огън пеперуда. Летяща към смъртта си. Изгаря. Така политам към прегръдките ти. Привлечена съм като пеперуда. Примамена от огъня в очите ти. Изгарям. Оставам беззащитна. Крилата ми се стапят. И оставам Аз. Душа, разголена. Обичаща. Желаеща. Изгарям ... В ръцете ти ... Както пеперуда в огън.
Оглеждам се. Слънцето ме заслепява. Насред пустинята стоя. В пясъчната буря пътя си загубих. Горещината ме погубва. За капчица вода се моля. Слънцето ме заслепява. Сянка съживяща никъде не виждам. Дървета няма. Сън ли е това? Дали ще се събудя? Слънцето ме заслепява. Вървя напред. А накъде отивам сама не знам. Слънцето залязва. Изгря луна. Тя дали пътя правилен ще ми посочи. Вървя напред. Сън ли е това? Ще се събудя ли? Помогни ми. Ела. Намери ме в сухата пустиня. Спаси ме от изгарящото слънце на кошмара. Оглеждам се. В мрак потъват всички посоки. Не виждам нищо. Мрак и тишина. Ела. Спаси ме. Събуди ме от кошмара ...
Първи признаци на пролетта... През прозореца нахлуват. Усмихнатото слънце. Блестящата дъга. Росната трева. Разцъфтелите цветя. Минзухарите надничат скромно. Нарциси и теменужки очакват пролетния зов. С времето омайно. С пролетните дъждове. На зелената трева. Под дърветата напъпили. Трепетно и аз очаквам пролетта.
Плетеница нежна. От сребърни влакна. Паяжина бяла. Под простора ми се настанила. Недоумяващо я гледам. Паяк посред зима ... На открито паяжина плел. Цялата искри, проблясва. От дъжда валящ. А паяка го няма. Скрил се някъде на сухо. Чака ... Облаците вятър да издуха. Слънцето да се покаже. Паяжината блестяща го очаква ...
Сняг вали. От часове. Вали. Не спира. Прозореца отварям. Снежинки вътре влитат. Завъртат се в шеметен танц. Прегръщат се. И пускат се отново. Една над друга се прехвърлят. Карат ме да се усмихвам. С тях из стаята да се въртя. Снежинки. Чисти. Бели. И прекрасни. Сняг вали. От часове. Вали. Не спира. Бяло е. Бяло ми е на душата. Чисто. Сняг вали. Вали ...
Крещя. Без глас. Отново останала сама. Защото тръгна си от мен. Без думичка за сбогом. Отиде някъде далеч. Там навън. Под тъмното небе. Искам да дойдеш. Да се върнеш тук. Луната отново да изгрее. Звездите да не са сами. Ела .... Върни се. Просто се върни. Обичай ме отново. Както ме обичаше преди ...
Пред мен е мътно. Ден и нощ в едно се сливат. Слънцето не мога да съзра. Луната в облаци е скрита. Мрачно е. Студено е. Не виждам пътя. Накъде отивам? Отговор не чувам. Отеква ехо покрай мен. Ехото на собствения ми въпрос. Стъпките ми тънат в глухота. Загръща ги ниска тъмна трева. Няма звезди. Няма никого до мен. Сама съм. Търся сутринта. Дали ще я открия? Ела ... Изведи ме от тъмнината. Посочи ми пътя. Подай ми ръка. Доведи ми светлината. Доведи ми светлината ... Подай ми ръка ...
Поглед вперила съм в мрака. В тъмното от часове се взирам. Очите ти да видя искам. Но нищо, нищо не откривам. Чувствам се сама, почти самотна. Сякаш ти не спиш до мен. Все едно в леглото има някой друг. Непознат, невиждан никога преди. А аз те обичам толкова много ... До обезумяване почти. И също толкова от безразличието ти ме боли. В тъмното от часове се взирам. Усмивката ти да видя искам. Но нищо, нищо не откривам. Помогни ми мрака да прогоня. Помогни ми огъня да върна. Помогни ми ... Зная, там навътре все още си ти. В душата, в сърцето жар гори. Аз те обичам. Обичай ме и ти ...
Възможно ли е ... Възможно ли е да не те обичам? Дори в дните, когато те мразя. Сърцето ми гори. Любов изгаря ме отвътре. Луда съм за теб. Защо ме нараняваш? Възможно ли е да не ме обичаш? И ето огънят гори. В очите ми искрят звезди. Когато ме прегръщаш светът изчезва. И сърцето ми спира да тупти. В блажен миг застива всичко покрай мен. И утрото е светло. Денят е ярък. Спокойна ми е вечерта. Когато ме обичаш ... Обичаш ли ме? Обичам те!