Mine

Mine

понеделник, 27 януари 2014 г.

Жена съм

Големи
Бели
Пера
Оскубани
Лежат
Разхвърляни
Около
Мен
На
Пода
Крила
Отрязани
Изхвърлени
Вън
На
Двора
Не
Искам
Вече
Ангел
Аз
Да
Бъда
Жена
Съм
Просто
За
Ръката
Ме
Хвани
И
Двама
Да
Вървим
В 
Живота

  

събота, 25 януари 2014 г.

Просто размисли ... или прости размисли

Днес отново се замислих за съседите и познатите от блока.
Като цяло масата е една и съща - недружелюбни индивиди, обединени в стадо.
Вървят навели намръщени лица.
Не допускат до изолираното си съзнание чужда намеса, пък била тя и дружелюбна.
Разбирам, че всички имаме проблеми.
Професионални, емоционални.
Предимно обвързани с финанси или липсата на такива.
Но това не ни прави по-малко хора!
Тези, при които срещам някаква що-годе адекватна реакция на моето "Добро утро" да кажем, се броят на пръстите на едната ми ръка. 

Ами втръсна ми вече аз да поздравявам, а съседа любезно да затръшва вратата на входа под носа ми. 
Писна ми от овчи интелект, обвързан единствено с поредната чашка ракия. 
Ами като нямат пари да си платят сметките, откъде се намират пари за алкохол и други екстри, да не ставам подробна...
Аз също съм човек. 

Спадам в категорията средностатистически...
Каквото и точно да означава това. 
Имам проблеми. 
Опитвам се да намирам решение за тях.
Но това не ми пречи да съм поне една идея приятелски настроена към света.
Опитайте се, хора! 
Бъдете хора! 
Не се дръжте като някакви лальовци, които се чудят на кого да се скарат, с кого да се сдърпат и кого да обидят! 
Или най-малкото като видите, че съседа ви идва след вас към входа не бъдете толкова любезни, колкото си мислите, че сте и не затръшвайте вратата под носа му ....

   

петък, 3 януари 2014 г.

Болка

Стоя сама в стая полутъмна.
Обмислям станалото днес.
Отново наранявам се сама ...
Говорих много за отминали неща.
Напълно нетипично ...


Зарекох се отново да не мисля за това.
Но на думата си отново няма да удържа.
Просто е по-силно ...
По-силно е от мен.
Това, което чувствам към отминалите дни.
Не е тягост някаква безлична.
Мъка също мисля, че не е.
Обида по-скоро ме обзема.
И гори ...
Изгаря ме отвътре като незавършен вик.
Гори и стене, очаква мигът на края.
Но кога ще дойде най-после свободата ...


Стоя сама в стая полутъмна.
Отново гледам снимката пред мен.
Изгарям в спомените си, останали от теб.
Като незавършен вик понасям се отново.
Към теб ...
Извикай най-накрая.
Изкрещи ми да се махна ...


Едва ли ще си тръгна доброволно.