Mine

Mine

петък, 28 февруари 2014 г.

Тъга с очила

И ето ме отново.
На улицата съм сама.
Някак странно ...
Няма други хора.
Отекват стъпки някъде зад мен.
Оглеждам се.
Тогава я съзирам.
Сложила е очилата си.
Да ме види по-добре.
Да не би да ме пропусне.
Това е тя ...
Моята тъга.
Настигнала ме е отново.
Протяга към мен ръце студени.
Иска да се вкопчи в душата ми.
Да вледени сърцето ми ...
Това е тя ...
Моята спътница в мъглата.
Ускорявам крачка.
Изоставям я назад.
Но тя забързва също.
Изведнъж ми става смешно.
Дежавю ...
Всичко това съм го виждала преди.
Аз вървя напред.
А тя ме следва по петите.
Чака да се спъна и да падна.
Тогава ще ме сграбчи.
И ще ме превземе.
Това е тя ...
Моята тъга ...
Този път обаче малко е различна.
Сложила е очила ...
Да не би да ме пропусне.

неделя, 23 февруари 2014 г.

Моят блог на три ...



Моят блог на три ...
Ей така като един ден отлетя годината.
Дойде рожденият ден на блога.
Надявам се поне малко да съм Ви радвала.
Поне малко да сте чакали какво ще се появи тук.
Аз съм най-щастливия човек на света, ако съм успяла в това.
Благодаря Ви, че и през тази година ме четяхте.
Без Вас блогът нямаше да навърши три години.
Благодаря Ви!

  

четвъртък, 20 февруари 2014 г.

"Балада за хан Аспарух"

Вчера търсих стихотворения, от които евентуално дъщеря ми да учи някое за тържеството в училище. Четейки и преглеждайки десетки прекрасни произведения, попаднах на едно, което ми се стори вълшебно. Признавам си, че не бях го чела никога преди.

"Балада за хан Аспарух" - Младен Исаев

Нощ покрие ли древната Плиска
ние чуваме тропота глух:
прекосява земята мизийска
с бърза конница хан Аспарух.

Вее вятърът конските гриви,
святкат копия - лес разлюлян.
Византийските орди разбива
непокорният български хан.

И изпълнен със мъдрост и слова,
със славяните братски се слял,
една българска силна държава
на потомството той завещал.

Ние, негови верни потомци,
още чуваме тропота глух.
През гранитните древни отломки
литва с коня си хан Аспарух ...

  

сряда, 19 февруари 2014 г.

16 плюс 16

"16 плюс 16" / Недялко Йорданов

За кой ли път по този бряг преминаха
едно момиче и едно момче,
живели по шестнадесет години,
а значи общо тридесет и две.

За кой ли път те спореха разпалено
по темата, наречена съдба,
и мислеха, че всичко са узнали,
щом знаят, че съдбата е борба.

И мислеха, че много лесно скриват
това, което крият всеки път,
но вярваха, че докато са живи,
те никога не ще се разделят.

А от безкрайно старо време знай се - 
животът има свое странно Не:
шестайсет и шестнайсет е шестнайсет,
а никога не тридесет и две.

Но има ли значение, когато
света се гледа с четири очи
и радостта е двойно по-богата,
а мъката наполовин горчи?
За кой ли път по този бряг преминаха

едно момиче и едно момче,
живели по шестнадесет години,
а значи общо тридесет и две.

Край тях се смееше незабелязано
морето, този вечен великан - 
голямо като обич неизказана
и синьо като път неизвървян.

   

понеделник, 17 февруари 2014 г.

Приятелко

Приятелко,
на тебе пиша тези редове.
Да ти разкажа каква люта зима
вилнее в моето сърце.


Виждам ясно.
Вече го разбрах.
В твоите очи не съм това, 
което бях.
Не съм ти близка вече.
Не споделяш с мен.
Усещам те далечна.
Като слънце в зимен ден.


А сърцето ми е от виелицата снежна
непоправимо разкъсано на две.
И боли, кърви и все нарежда,
"Прости ми, че те нараних!"

 

вторник, 4 февруари 2014 г.

Сама

Без път.
Без посока.
Под бездънно небе.



Без луна.
Без звезди.


Изоставена ...
От себе си дори.
Тя поема наляво.
Завърта се в кръг.
После тръгва надясно.
Движи се ...
По собствените си следи.
Оглежда се отново.


Какво да направи ...
Накъде да върви ...
Сама е останала.
Изоставена е от себе си дори.