Да пропъждаш всичко онова, което ти принадлежи...
Да бъдеш просто човек.
Понякога е много трудно, нали?
Да намериш търсения човек, който да те подкрепи.
Да откриеш сред тълпата някой като теб.
Непосилна задача...
Но когато, незнайно как, съдбата ви срещне по-лесно е да избягаш.
И то не просто да се обърнеш и да си тръгнеш.
А да бягаш стремглаво без да търсиш път.
Защото по-лесно е да бъдеш сам и да живееш в собствения си свят.
За какво ти трябват други...?
Единственото, което виждаш в тях е натрапчивост...
Защо да даваш трети шанс на някого, когато и втория е провален...?
Повече няма да си причиня същата болка.
Няма да търся приятел там, където има само бодли.
И знаеш ли защо?
Защото вече ми писна все да ме боли...
И тази болка да е винаги от теб...
7 коментара:
Тази болка е много силна, чувстваш се беззащитен...до следващия път в който допуснеш някой до себе си.
Защо го правим, отново и отново? Казваме си "Този път ще е различно" А дали наистина ще е такова ?
О рядко следващото е различно. В природата ни е всеки път да търсим подобното... Това, което вече сме преживели или полу-преживели. И от самото начало се стремим да уеднаквим новото със старото. Затова и болката всеки път пристъства...
Подобното? Търсим, това за което мечтаем, ако това е "подобното", то би трябвало да намерим вътрешен мир, а не поредното разочарование...
А колко хора са успели да проумеят кое ги разочарова и въпреки това продължават с полу-еднаквите връзки, завършващи по един и същ начин? И някак прекалено често това, за което мечтаем, не е това, което преживяваме.
Виждаме частици от мечтаното и се залъгваме, по скоро ни се иска точно това да е мечтата ни, уморени от разочарования...
Да, затова и може би често се примиряваме с не-мечтаното.
Да...
Публикуване на коментар