Обмислям станалото днес.
Отново наранявам се сама ...
Говорих много за отминали неща.
Напълно нетипично ...
Зарекох се отново да не мисля за това.
Но на думата си отново няма да удържа.
Просто е по-силно ...
По-силно е от мен.
Това, което чувствам към отминалите дни.
Не е тягост някаква безлична.
Мъка също мисля, че не е.
Обида по-скоро ме обзема.
И гори ...
Изгаря ме отвътре като незавършен вик.
Гори и стене, очаква мигът на края.
Но кога ще дойде най-после свободата ...
Стоя сама в стая полутъмна.
Отново гледам снимката пред мен.
Изгарям в спомените си, останали от теб.
Като незавършен вик понасям се отново.
Към теб ...
Извикай най-накрая.
Изкрещи ми да се махна ...
Едва ли ще си тръгна доброволно.
0 коментара:
Публикуване на коментар