Карамел

Карамел.
Кафе.
И шоколад.


Събрани в твоите очи.
Проблясват леко с мека топлина.
Искрят като жарава.
Горят като факли.


Давам ти живота си.
В замяна на тези две очи.
Да се оглеждам в тях.
Да ме топлят.
Дори да ме плашат понякога.


Очите ти.
Кафе и карамел.
Карамел и шоколад.
Разтопени.
Смесени.
Течна страст.
Обичам те!


Твоите очи...


Карамел.
Кафе.
И шоколад...


   

Това ли е

Отмина ме още една година.
Остарях...
Или помъдрях...


Обръщам се назад и се оглеждам.


Виждам себе си.


Завършвам гимназия.
Дават ми диплома...
И две професионални квалификации...


Шеметно се завъртат няколко години.
Вече съм омъжена.
Ражда ми се първото дете...
Преди 5 години.
А сякаш беше вчера...


Още няколко години отминават.
Отново ми дават диплома.
Този път за висше образование...
И се ражда второто ми дете...
В една и съща година.


Завъртат се Великден, Коледа, Нова година...
Година след година...
Вече съм на двадесет и шест...


Това ли е животът?
Безкрайна въртележка?
Усмивки и сълзи?
Това ли е животът?
Отлитащи години?
Това ли е...?


Остават само спомени.
  
   

Отново дъжд

Отново дъжд.
И мрачни облаци.
Притискат съзнанието ми.
И ме блокират.


Мъгли безкрайни...
Всичко са обвили.
Не искам вече!


Искам ниското зимно слънце да огрее.
Небето да е ясно с облачета бели.
Снегът да навали и всичко да се промени.


Клоните да натежат от меките снежинки.
Пътят да се скрие със скучната си сивота.
Искам всичко да потъне в снежна чистота...


Празнично ще ми е със сняг.
А не като сега...
Сива мъгла.
Черни облаци.
Сипещ се дъжд.
Есен.


Искам зима...
Трябва да е зима...


    

Снежно

Снежно ми е....
На душата...


Бяло.
Искрящо.
Покрито с мекота...


Дърветата са сякаш от памук.
Бели побелели...


Снежинки едри навсякъде са навалели.

Разкошно ми е.
На душата.


Зимно е.
Най-после...


През отворения ми прозорец в стаята вали сняг.
Не мога да му се нарадвам.
Красиво ми е.
И прекрасно.


Зима е.
Разкошна и блестяща.
Снежна и прекрасна...


Зима е...


    

Бяла зима

Обхванала ме е есенна тъга...
Може би.


Или в мен цари пред-зимна тишина...
Може би.


Сутрин нетърпеливо поглеждам през прозореца.
Търся белотата на снега.
Искам да ме заслепи.
Да ме накара да се усмихна.
Би ми донесла спокойствие.


Или може би...


Ниското есенно слънце вече не топли.
Северният вятър не гали косите.


Искам да е зима...


Истинска.
Бяла.
Много студена...


Искам снега да хрупка под стъпките ми сутрин.
Дъщеря ми да загребва с шепи сняг и да ме засипва...


Искам да е зима...
Истинска.
Бяла.
Ослепителна и много студена...

 

Умора

Понякога умората надделява...


Умората...
От хората.
От ситуациите.
От ежедневието...


Умората затваря очите ми.
Притъпява сетивата ми.
Докарва ме до беззащитно състояние.


Мразя тази умора...
Тази, която ме кара да крещя.
Тази, която ме кара да заспивам.
Тази, която спира мислите ми.


Промъква се тихо в мозъка ми.
И го превзема.
Кътче по кътче.
Не оставя свободно място...


И просто заспивам.
Започвам да живея по течението.
На инерция.
А не обичам.


По принцип бързо ми минава.
Но се чувствам зле.


Уморена....


Да, това е точната дума....
Понякога съм просто Уморена...


   

За най-близкия ми приятел

Подай ми ръка.

Моля те.

По-лек е пътя, когато с приятел вървим...

С усмивка топла.

С искрящи очи.

Всяка трудност ще преборим...

Нали?

На теб да разчитам.

На мен да разчиташ.

В лоши моменти.

И в усмихнати дни.

За това са приятелите...

Нали?

Заедно ще плачем.

Заедно ще се смеем.

Ще бъдеш до мен...

Нали?

Ще бъда до теб.

Ще те подкрепям.

Ще се смея с теб.

Ще плача, когато те боли.

Ще ти подам ръка.

Ще избърша сълзите ти.

И ще те обичам....

Защото моят най-близък приятел си Ти.