Винаги с усмивка

Изведнъж тя усети как земята под краката й пропада.
Политна назад, опитвайки се да запази равновесие.

Но бездната я придърпа към себе си.
Привлече я, не я остави да избяга.

Пропадайки надолу се опита да извика, но никой не я чу.

Вече на дъното на пропастта тя погледна нагоре.
Там се виждаше тясна ивичка синьо небе.
Толкова усмихнато и нереално.

Огледа се.
Опита се да се изкатери до горе.
Не успя.

Там, на "горната земя" минаваха хора.
Но те не виждаха НЕЙНАТА бездна и нямаше как да й помогнат.

Тя мисли дълго.
Плака много.
И тогава всичко й се изясни...
Трябваше някак да намери изход.
Да излезе от дъното на бездната.
За да продължи да живее.

Трябваше да прости.
Да се усмихне.
Да подаде ръка.

И тя го направи.
Първо прости на себе си.
След това на целия останал свят.

Дъното на бездната като че ли отговори на нейната прошка.
Ивицата небе отгоре ставаше все по-широка.
И когато тя намери сила да протегне ръка напред дъното и "горната земя" се изравниха.

Тя с наслада вдиша свежия въздух, полюшван от вятъра.
С усмивка се огледа около себе си.
Вече не виждаше само преминаващи сенки.
Виждаше хора.
И беше щастлива със своето откритие.
Научи се да ЖИВЕЕ и да ПРОЩАВА.
Без сълзи.

Винаги с усмивка.