"Балада за хан Аспарух"

Вчера търсих стихотворения, от които евентуално дъщеря ми да учи някое за тържеството в училище. Четейки и преглеждайки десетки прекрасни произведения, попаднах на едно, което ми се стори вълшебно. Признавам си, че не бях го чела никога преди.

"Балада за хан Аспарух" - Младен Исаев

Нощ покрие ли древната Плиска

ние чуваме тропота глух:

прекосява земята мизийска

с бърза конница хан Аспарух.

Вее вятърът конските гриви,

святкат копия - лес разлюлян.

Византийските орди разбива

непокорният български хан.

И изпълнен със мъдрост и слова,

със славяните братски се слял,

една българска силна държава

на потомството той завещал.

Ние, негови верни потомци,

още чуваме тропота глух.

През гранитните древни отломки

литва с коня си хан Аспарух ...

  

16 плюс 16

"16 плюс 16" / Недялко Йорданов

За кой ли път по този бряг преминаха
едно момиче и едно момче,
живели по шестнадесет години,
а значи общо тридесет и две.

За кой ли път те спореха разпалено
по темата, наречена съдба,
и мислеха, че всичко са узнали,
щом знаят, че съдбата е борба.

И мислеха, че много лесно скриват
това, което крият всеки път,
но вярваха, че докато са живи,
те никога не ще се разделят.

А от безкрайно старо време знай се - 
животът има свое странно Не:
шестайсет и шестнайсет е шестнайсет,
а никога не тридесет и две.

Но има ли значение, когато
света се гледа с четири очи
и радостта е двойно по-богата,
а мъката наполовин горчи?
За кой ли път по този бряг преминаха
едно момиче и едно момче,
живели по шестнадесет години,
а значи общо тридесет и две.

Край тях се смееше незабелязано
морето, този вечен великан - 
голямо като обич неизказана
и синьо като път неизвървян.

   

Приятелко

Приятелко,
на тебе пиша тези редове.
Да ти разкажа каква люта зима
вилнее в моето сърце.


Виждам ясно.
Вече го разбрах.
В твоите очи не съм това, 
което бях.
Не съм ти близка вече.
Не споделяш с мен.
Усещам те далечна.
Като слънце в зимен ден.


А сърцето ми е от виелицата снежна
непоправимо разкъсано на две.
И боли, кърви и все нарежда,
"Прости ми, че те нараних!"

 

Сама

Без път.
Без посока.
Под бездънно небе.


Без луна.
Без звезди.


Изоставена ...
От себе си дори.
Тя поема наляво.
Завърта се в кръг.
После тръгва надясно.
Движи се ...
По собствените си следи.
Оглежда се отново.


Какво да направи ...
Накъде да върви ...
Сама е останала.
Изоставена е от себе си дори.

  

Жена съм

Големи
Бели
Пера
Оскубани
Лежат
Разхвърляни
Около
Мен
На
Пода
Крила
Отрязани
Изхвърлени
Вън
На
Двора
Не
Искам
Вече
Ангел
Аз
Да
Бъда
Жена
Съм
Просто
За
Ръката
Ме
Хвани
И
Двама
Да
Вървим
В 
Живота

  

Просто размисли ... или прости размисли

Днес отново се замислих за съседите и познатите от блока.
Като цяло масата е една и съща - недружелюбни индивиди, обединени в стадо.
Вървят навели намръщени лица.
Не допускат до изолираното си съзнание чужда намеса, пък била тя и дружелюбна.
Разбирам, че всички имаме проблеми.
Професионални, емоционални.
Предимно обвързани с финанси или липсата на такива.
Но това не ни прави по-малко хора!
Тези, при които срещам някаква що-годе адекватна реакция на моето "Добро утро" да кажем, се броят на пръстите на едната ми ръка. 
Ами втръсна ми вече аз да поздравявам, а съседа любезно да затръшва вратата на входа под носа ми. 
Писна ми от овчи интелект, обвързан единствено с поредната чашка ракия. 
Ами като нямат пари да си платят сметките, откъде се намират пари за алкохол и други екстри, да не ставам подробна...
Аз също съм човек. 
Спадам в категорията средностатистически...
Каквото и точно да означава това. 
Имам проблеми. 
Опитвам се да намирам решение за тях.
Но това не ми пречи да съм поне една идея приятелски настроена към света.
Опитайте се, хора! 
Бъдете хора! 
Не се дръжте като някакви лальовци, които се чудят на кого да се скарат, с кого да се сдърпат и кого да обидят! 
Или най-малкото като видите, че съседа ви идва след вас към входа не бъдете толкова любезни, колкото си мислите, че сте и не затръшвайте вратата под носа му ....

   

Болка

Стоя сама в стая полутъмна.
Обмислям станалото днес.
Отново наранявам се сама ...
Говорих много за отминали неща.
Напълно нетипично ...


Зарекох се отново да не мисля за това.
Но на думата си отново няма да удържа.
Просто е по-силно ...
По-силно е от мен.
Това, което чувствам към отминалите дни.
Не е тягост някаква безлична.
Мъка също мисля, че не е.
Обида по-скоро ме обзема.
И гори ...
Изгаря ме отвътре като незавършен вик.
Гори и стене, очаква мигът на края.
Но кога ще дойде най-после свободата ...


Стоя сама в стая полутъмна.
Отново гледам снимката пред мен.
Изгарям в спомените си, останали от теб.
Като незавършен вик понасям се отново.
Към теб ...
Извикай най-накрая.
Изкрещи ми да се махна ...


Едва ли ще си тръгна доброволно.