Прощавай за последно

И ето...


Днес сърцето ми разбито е.
Като дар поднасям го в краката ти.


Вземи го.
Стъпчи го.
Смачкай всяко парченце.


Не искам с остатъците му да преживявам.
А цяло няма как да бъде вече.


Прощавай за последно.
Прощавай за всичките пропуснати възможности.


И за последно пиша ти сега.


Един цитат любим.
И мой...
И твой може би...
Казвала съм ти го много пъти.


Няма да спра да се надявам...
Защото дом в сърцето ми изгради си ти.


"Може би изобщо не съществуват добри и лоши приятели. Може би просто има приятели, хора, които се застъпват за теб, когато страдаш, и ти помагат да не си толкова самотен. Може би заради тях си струва да се бориш, да се надяваш, да живееш. И дори да умреш, ако трябва. Няма добри приятели. няма лоши приятели. Има само хора, с които желаеш да бъдеш, не можеш да не бъдеш; хора, които изграждат дома си в сърцето ти."
Стивън Кинг, "То"

   

Липсваш ми

Липсваш.
Липсваш много.


Думите ти.
Времето ти, отделено за мен.


Липсваш.
Липсваш ми още.
Както ми липсваше първия ден.


Усещам празнота.
Припомням си всяка твоя дума.
Сърцето ми изгаря от последните няколко.


Липсваш ми.
Обичам те.


Искам да крещя.


Липсваш ....
Липсваш ми ....


   

Щастливо ми е

Тихо ми е днес.
Спокойно ми е.
Щастливо ми е.


На душата.


Нямах време напоследък.
Днес си взех почивка.
Оставих домашните си задължения за утре.


Играя си с децата.
Подреждаме. 
Разхвърляме.
И после пак.


Страхотно.


Чистене.
Пране.
Могат да почакат.
Не са ми спешни.


Тези две лъчезарни личица, озарени от усмивки.
Те са важни.


Искам винаги да са така щастливи.


Но ежедневието е лошо.
Не успявам да отвърна на всяко "Мамо, ела да играем"...
И всяка вечер това ме натъжава след целувката за лека нощ.
Повтарям си, че утре ще играем повече.
Но не всяко "утре" е като обещаното.


Днес успях да се отскубна от руслото.
Играх, седнала на пода.
Навсякъде играчки, книжки, моливчета.
Харесва ми.
Звучният смях на децата оглася стаята.


Харесва ми.
Много ми харесва.


Щастливо ми е.


    

В нейните мечти

И този ден отминава вече.

За залез слънцето гласи се.

От сутринта тя мисли си за тебе.

За усмивката ти нежна.

За погледа ти мил.

За начина, по който я поглеждаш.

За топлата ти успокояваща прегръдка.

И днес отново се усмихваше, мислейки за теб.

И спомняше си всичките ви изживени дни.

Излезе на разходка днес сама.

В чантата носеше любимата си книга.

Тази, която с теб четеше.

И този ден тя мислеше за теб.

За начина, по който я целуваш.

На пейка в парка седна и започна да чете.

Не успя да се съсредоточи.

Мислите за теб валяха като летен дъжд.

Стана и тръгна в познатата посока.

Спря пред твоя дом.

Не помнеше как е стигнала до там.

Звънна на вратата ти и ти отвори.

"Хайде, влез." ти каза тихо "Не си дошла напразно".

Тя влезе и разказа ти деня си.

Поседяхте кротко един до друг.

Почетохте от книгата любима.

И тя си тръгна...

За да дойде утре пак.
Без да е излизала от вкъщи.

Една разходка дълга.

Осъществена само в нейните мечти.

   

....

Свещичка "2" днес на тортата гори.

Ставаш по-голям.

Растеш не с дни, а с часове.

Не мога да ти казвам вече "бебе".

Мое малко слънчево човече.

През годината изминала научи се да ходиш сам.

По мъничко започна да говориш.

Тичаш и играеш.

Падаш, ставаш, плачеш...

Колената ти ожулени ми даваш да целуна.

Отупваш изцапаните си ръчички и хукваш пак.

Във вихър луд подминаха ни дните.

И ето - дойде рождения ти ден.

Целувам те.

И те обичам!

Мое слънчево детенце...