Нямам търпение вече ...
Искам да изпратя тази година.
Да посрещна с усмивка следващата.
Да дойде, изпълнена с надежди и мечти.
Нямам търпение вече ...
Искам да си отива вече тази година.
Тежка.
Натоварена.
Уморителна ...
Едва ли новата ще бъде безпроблемна.
Но всяко ново начало е именно това - ново начало.
Нямам търпение вече ...
Искам да я изпратя.
И да посрещна следващата.
Искам.
Искам.
Искам.
Нямам търпение вече ...
Поглеждам през прозореца.
Мъгла.
Поглеждам в душата си.
Мъгла.
Сърцето ми забулва.
Студено ми е.
Искам слънце да открия.
Същността ми да се стопли.
Омръзна ми.
Омръзнаха ми тези всичките мъгли.
Навън.
Вътре.
Искам слънце да огрее.
Макар и ниско.
Зимно.
Нека да е слънце.
Мъглата да прогони.
Да освети пътя на сърцето ми.
Да го изведе на светло.
Далече от мъглите.
Дано ...
Пожелавам си слънце в душата ми.
Липсваш.
Липсваш ми отново.
В тези дълги дни.
Изпълнени със сиви занимания.
И още по-дълги нощи.
Изпълнени с бълнувания за теб.
Липсваш.
Не знаеш колко много.
Не мога да опиша как се чувствам.
Говоря името ти докато сънувам.
Търся те в прегръдките си, когато се събуждам.
Няма те.
Отиде си.
Завинаги си тръгна.
Преди много време.
Но защо ли продължавам да те мисля.
Липсваш.
Липсваш ми.
Отново.
Всеки ден.
Всяка нощ.
Липсваш ....
Приятелки ...
Колко измамно звучи ...
Посрещахме заедно рождените си дни.
Всички празници в календара ...
А днес?
На улицата се подминаваме ...
Обърнали сме главите си встрани.
Приятелка ...
Някога беше ми ти.
Обичах те много.
Ценях те.
Пазих в сърцето си всяка минута със теб.
Споделяхме си тайните и мечтите.
Имахме общи дори.
Дни и нощи заедно бяхме.
И за миг не се деляхме.
А днес?
Телефонния ти номер не зная.
Снимки общи нямаме вече.
Рождения си ден посрещаш с новата поредна най-добра.
Бъди щастлива ...
И здрава.
Това ти желая аз.
За рождения ти ден ...
От бившата най-добра.
За която едва ли спомняш си днес ...
И ето идва зима вече.
Пристъпва с малки крачки.
Приближава.
Напомня ми за онзи сняг дълбок.
В който газехме със теб.
Там.
В планината.
Преспи, прегърнали колата.
Както прегръщаше ме ти ...
И ето идва зимата полека.
Дните се скъсяват и скъсяват.
Както се скъсяваха тогава.
Когато с теб се срещах.
Там.
На пътя.
На пътя ми към щастливи часове.
Така прекрасно ми е да си спомням.
И тези спомени да ме топлят.
През зимата ...
Която идва вече.
А ти спомняше ли си за мен?
През всичките изминали студени зимни дни ...
Ограда ...
Пътя ми пресича.
Оглеждам я.
Не виждам край.
Нито пък има порта.
Въпроси мигом в главата ми препускат.
Моя ли е?
Или е чужда?
Дали да я премина?
Да продължа ли покрай нея?
Мислите ми гонят се.
Скачат една през друга.
Ограда...
На пътя ми стои.
Моя ли е?
Не виждам край.
Нито пък има порта.
Да я премина ли?
Или да продължа покрай нея?
Ограда ...
Пътя ми пресича.
Какво ли чака ме след нея ....
Днес отново срещнах те.
Навън.
Преди чашата димящо кафе.
Есенното слънце меко проблясваше в очите ти.
Усмихна ми се.
Спря.
Минутка.
Поздрави ме.
И тръгна.
Продължи напред по пътя си.
Продължих и аз.
Но се усмихвах.
Мислех си за теб.
За сутрешното слънце.
Спомнях си за закачката в очите ти.
Така щастливи и блестящи.
Тези малки сутрешни срещи стоплят сърцето ми.
И с нетърпение очаквам да дойде вечерта.
За да бъдем заедно прегърнати.
Спомняйки си за кратката утринна среща.
Навън.
Обичам тези срещи.
Кратки.
Усмихнати.
Щастливи.
Докосващи се само с поглед.
Обичам ...
Обичам много ...
