Mine

Mine

неделя, 27 март 2011 г.

Как?

Как да вдигна глава и да погледна нагоре?
Как да се усмихна през сълзите, напиращи в очите ми?
Как да подам ръка и да ти помогна?
Как да направя това, когато ти провали всичко...

Нямам сили да се преборя с теб...
Борих се достатъчно дълго.
 

Не пожела да ме последваш, остана на едно място, сам...
Утъпкваш една пътека, без да направиш крачка встрани.
Не поглеждаш хората, които минават покрай теб.

Толкова погълнат си от себе си, че нямаш време да живееш с мен...



   

събота, 26 март 2011 г.

Благодарна съм

Благодарна съм, че те намерих.
Намерих те сред толкова много хора на света...

Благодарна съм, че ти откликна на моя вик.
Вик, нечут от никого преди това...

Благодарна съм, че дойде с мен.
Дойде на място, несподелено с никого преди...

Благодарна съм, че остана в моето сърце.
Сърце, недокосвано преди от толкова силни чувства...

Благодарна съм, че гледаш в моята посока.
Посока, неразбрана от никого преди теб...

Благодарна съм, че ме обичаш.
Обичаш ме лудо, без обяснения и без ограничения...

Благодарна съм, че шептиш името ми, когато спиш...

Благодарна съм на живота, че ми позволи да те срещна.

Благодарна съм!



   
 

сряда, 23 март 2011 г.

За хората, оставили следа в живота ми...

 Невероятно е как в живота ти най-неочаквано влизат хората, от които имаш нужда.
 

Появяват се толкова естествено, че не остава място за съмнение в предначертаността на събитията.
 

Помагат ти да намериш правилната посока, да изградиш новия си свят и да загърбиш миналото.
 

Отварят нови врати пред теб, предоставят ти нови възможности, предлагат варианти да изживееш мечтите си.
 

И един ден, осъзнал случилото се, вече имаш силите да се усмихнеш на отминалото и да продължиш напред.
С тези нови хора до теб, които те подкрепят в трудните мигове, и се отзовават на гласа ти, дори когато нямаш сила да говориш, а едва шептиш.
 

Тогава разбираш какво е да имаш до себе си ЧОВЕК, истински човек, който те разбира.
В най-трудните ти моменти, в най-дълбокия мрак на душата ти се прокрадва светлинка.
Това е протегнатата ръка на един нов приятел, който винаги ще бъде до теб.
 

Не го пропускай...
Не затваряй очите си за новите възможности... 

Не хлопвай вратата на сърцето си за новите приятели...
 

Защо ли?
 

Защото Господ не ти дава хората, които искаш. Той ти дава хората, от които имаш нужда - да ти помагат, да те нараняват, да те изоставят, да те обичат и да те направят човека, който е предопределено да станеш.



вторник, 22 март 2011 г.

* * *

Затвор - някакъв, някъде, някога, някак...
Всички имаме вина.
Без значение каква е тя.

Всеки понася различно наказание ... според нечия воля.

Хората добре владеят това.
ПОНАСЯНЕ на отговорност...
ИЗЛЕЖАВАНЕ на присъди...

Четири стени, един двор, висока ограда, малко небе...
Никакви звезди...
Колко тъжно звучи.

Колко е тъжно да определят съдбата ти хора, които не са като теб.

Хора, живели някъде някога, никога не попаднали там.

Сива стая с две легла, може би.
Без прозорец, с решетка вместо врата.
Заключва се еднопосочно - винаги и само отвън...

И ти стоиш вътре.
Там...
На средата на сивата стая, оплакващ съдбата си...
ВЯРВАЩ, ЧЕ НЯКЪДЕ НЯКОЙ МИСЛИ ЗА ТЕБ И ТЕ ЧАКА...
Може би.

Или затворен в своя собствен затвор, очакваш някой да те освободи.
Чакаш, тръпнеш, търсиш спасение във всеки минаващ отвън.
Но трябва да избягаш сам.
Да избягаш или да се пребориш със себе си...

Твоят собствен затвор, твоите собствени стени...
Тази сива стая съществува само в твоето съзнание.
Бягай, бори се, спасявай душата си.

Няма кой да ти помогне...
В ТВОЯ СВЯТ СИ САМ...



   

неделя, 20 март 2011 г.

За "малките" хора...

Лошо е да си "малък" човек.
Да не можеш да погледнеш отвъд "моето собствено".
Когато на теб не ти е добре си повтаряш "Защо пак на мен се случва? Защо не на някой друг?"...

Лошо е да си "малък" човек.
Да си мислиш само за отмъщение и за "връщане" на някого нещо, което и ти сам не осъзнаваш какво е.
Да се събуждаш сутрин само с мрачни мисли в главата си и да се питаш отново и отново "Ама защо на мен точно се случи това?".

Да...
Много е лошо, когато си "малък" човек.
Ограничен в съзнанието си от собственоръчно изградени каменни зидове и то от онези големите, които трудно се прескачат.
Само надзърташ над тях, за да видиш дали случайно не страда и някой друг, а не си само ти.
И когато, поглеждайки над дувара, съзираш някоя прелитаща усмивка върху нечие лице получаваш обрив, дразнещ и съсипващ, вътре в мозъка ти и с още повече злоба започваш да повтаряш "Защо на мен се случва?"...
Крачиш от единия край на стената до другия, връщаш се обратно.
В главата ти се въртят само две мисли - защо на теб се случва и как да го върнеш на останалите.

Да, ти си сам, самотен дори.
Нямаш приятели, никой не го е грижа за теб и за мислите ти, защото ти не допускаш никого в живота си.
Обсебен си единствено от завистта към чуждото щастие.

Да... Много е лошо, когато си "малък" човек.



   

петък, 18 март 2011 г.

Защото обичам...

Докосвам те с върховете на пръстите си, за да усетя, че си истински.
За да повярвам, че си тук, че си само за мен.

По устните ми пробягва бърза усмивка, извикана от щастието.
Проследявам линията на лицето ти почти без да те докосвам,
страхувам се, че може да не си реален.

Ти спиш блажено, сънуващ приказни неща, а аз те гледам.
Не мога да спра.
Не мога да ти се наситя.
Искам да не заспивам никога.
За да мога да те гледам как спиш и се усмихваш насън.

Отпускам дланта си на гърдите ти, усещам спокойния бяг на сърцето ти.
Сравнявам го с моя пулс, който отброява секундите, в които сме заедно.

Искам да те гледам до сутринта, за да се уверя, че няма да изчезнеш.

Намествам се до теб, на рамото ти, създаден си за мен.
Пренасям се в един свят на нежност и светлина.
Оставям се да ме прегърнеш, за да те почувствам.
Усмихвам се на тръпката, която преминава по гърба ми с лек гъдел.

Неусетно заспивам, навлизайки в съня ти.
Сънувам теб, сънувам те до мен...
Сънувам, че сме сами в целия свят...

Сънувам...
За да ти кажа сутринта, че всъщност моят свят си ТИ...



   

събота, 12 март 2011 г.

Твоя

Усмихваш се ти, усмихвам се и аз.
Мислим за едно и също...
 

За нашата любов.
 

Прегръщаш ме, прегръщам те и аз.
Отдаваме се на щастието...
 

Безусловно.
 

Поглеждаш ме, поглеждам те и аз.
Потъвам в очите ти...
 

Предавам се.
Не мога да устоя.
 

Погледа ти ме обгръща, давя се...
Отстъпвам пред настоятелността на ръцете ти.
За да бъда твоя отново.
За да ме накараш с вик да поема глътка въздух,
след като съм спряла да дишам от вълнение...
След като сърцето ми е спряло да бие за секунда,
се раждам отново пред погледа ти...
 

Прегърната...
Обичана...
Твоя...
 

И  НИКОГА  НА  ДРУГ ...


   

четвъртък, 10 март 2011 г.

Ще продължа

И преживяла много болка и разочарования, изправям се отново на краката си.
Поглеждам с усмивка назад ... към старото, изстраданото.
След миг на слабост, искаща да се втурна към миналото, обръщам се в другата посока.

Гордо вдигнала глава ще продължа.
Напред.
Сама.
Без теб.
С мислите си.

С усмивка се откривам във вятъра, галещ лицето ми и шепнещ в косите ми.
Притварям очи, изпълнена с доволство, че съм се изправила, че съм продължила.
Изпълнена с вяра, че едно падане не може да ме спре.
То може само да ме забави, за да осмисля отново преживяното.

И след това падане ще поема в новата посока още по-уверена, че мога да се справя, да продължа.

Напред, сама, без теб.

Поела съм по непознати пътища...
Към неизвестното в живота...



   

сряда, 9 март 2011 г.

Утро

Събуждам се от тихите стъпки на росата,
която се прокрадва по тревата под прозореца.

Усмихвам се на слънцето, нежно галещо лицето ми.

Утро е, отново.
Приказен рай...

Оглеждам бистрите локви от навалелия дъжд и се усмихвам пак,
този път на свежия полъх, идващ от далеч навън.

Затварям очи, мисля си за слънцето,
вятъра, капките роса, отразени в очите ти...
И твоята усмивка, озарена от безкрайната ти любов.

Поглеждам те, все още спиш, усмихваш се.

Усмихвам се и аз.
На теб...
В съня ти...

Защото зная, че сънуваш МЕН....



   

събота, 5 март 2011 г.

Не съм ли аз

Отново и отново виждам себе си... гледайки в твоите очи.
Отразяваш като огледало всички мои недостатъци, наред с добрите ми черти...
Трябва ли да съм различна?
За да те обичам...

Да залича себе си, да избягам от същността си...?
За да се промени отражението в очите ти, за да ме обичаш.
Трябва ли да ти се моля за един миг на щастие?
Да се надявам, да очаквам?
Да бъда затворена в твоето съзнание, идеал на несъщестуващи неща...

Отвори ми, отключи сърцето си, пусни ме вътре.
Приеми ме такава, дива, необуздана и различна.

Дай ми онова, за което и двамата жадуваме.
Глътката обич, капката щастие...
Капката, която се разлива в океан.
Океан, който ни обгръща и ни дарява далечната си красота.

Приеми ме, не се отдръпвай.
Не бягай от мен!
Погледни ме отново, не съм ли аз това, което искаш?

Не съм ли АЗ - с всичките си недостатъци, наред с добрите ми черти...



   

петък, 4 март 2011 г.

Не ме съди

Ти си всичко за мен...
Ти си моят живот...
Ти си моята съдба...
Не бих живяла без теб...
А ти какво мислиш?

Не питай защо...
 

Аз исках да потъна в топлината на тялото ти и да почувствам как с ръце ще докоснеш душата ми. Аз исках да бъдеш именно ти този, който ще ме отведе в Рая...
 

Не ме съди, защото за обич не се съди.
 

Отначало беше пусто, празно и сиво, а после дойде ти и със светлината на ръцете си създаде в мен истината - кристално чиста и единствена. 
Все още ми е трудно да разбера какво трябва да дам на най-скъпия човек за мен. Какво, освен моята изпепеляваща обич?
Разбрах колко успокояваща може да бъде прегръдката и какво е да потъвам в дълбините на очите ти...
 

Не ме съди! И никога не си тръгвай от мен, защото тогава сърцето ми ще замълчи и всичко ще стане пак, както беше преди...