Mine

Mine

понеделник, 28 февруари 2011 г.

Ще избягам ли

На улицата съм, сама отново. 
Вървя, не поглеждам назад.
 

Знам какво ще видя там...
Ще видя моите "приятели", които хвърлят камъни по мен.
Събирам ги, градя стени, за да не ме достига отровната им злоба.
И с тези същите камъни изграждам пътища напред за други, истински хора.
Приветствам нови очи в живота си, нови усмивки.
 

Чувам какво говорят, но това не ме вълнува.
Усещам как ме гледат...
Косата ми настръхва, викат ме, не се обръщам.
 

Вървежа ми, изведнъж преминал в бяг, ме отдалечава от миналото.
 

Бягам напред, към бъдещето, към новите усмивки в живота ми.
 

И имам нужда да се почувствам свободна, използвам всички камъни, хвърлени по мен.
За да се отдалеча, а всъщност да се приближа.
Към истината може би, или към лъжата...
 

Не зная все още...
  
   

неделя, 27 февруари 2011 г.

Сънувам те

Сънувам те сутрин, когато ставаш - небръснат и толкова мъжествен...

Сънувам те облян от светлината на силното сутрешно слънце и ми се струва, че ти си синът на пролетта. Сънят ми те рисува с всички цветове на дъгата - ти си пъстър, многоцветен, разнообразен, преливащ от романтично бяло до студено черно, но въпреки това си оставаш човекът, когото обичам. Въплътяваш в себе си ангел и дявол...


Сънувам те да управляваш съдбата ми и аз се подчинявам, защото не мога да се противопоставя на властните ти очи. Аз потъвам в тях, давя се, но не викам за помощ - умирам бавно и красиво. Щастлива съм, че съм срещнала погледа ти...


Сънувам те денем как се разхождаш по улиците и всички те следват като в екстаз - обожават те, но ти не виждаш тълпата. За теб съществувам само аз, защото само аз бих дала живота си за една твоя усмивка...
 

Сънувам и смеха ти - той отеква в мен и в мислите ми и очертава усмивка на устните ми...
 

Спя, но същевременно мисля единствено за теб...


   

петък, 25 февруари 2011 г.

Самотен свят

Два свята, разделени от стъкло...
От едната страна съм аз, а от другата си ти.
Допираме ръце до стъклото с надежда да се докоснем.
Но уви...
Това е невъзможно.
 

Докато един от нас не се престраши и стъклото не строши.
 

Аз съм до теб,
а всъщност си толкова далеч...
Наказание, съдба, извор на живот или безгранична тъга...
Няма дума, с която да опиша колко ми липсваш сега.
 

Тук, в този миг...
 

Толкова е самотно откъм моята страна.
Счупи стъклото! Eла!
Дари ми един дъх живот.

Само за миг дори...
И после си тръгни.
 

Или не - остани...
 

След като съм вкусила от твоя свят не бих живяла в моя...
Вземи ме с теб, отведи ме далеч.
Никога не поставяй прегради между нас.
Дай на любовта криле и полети с нея.
Обичай ме, така както аз те обичам...
Без обещания и без молби...
 

Просто ме обичай и ТИ...


   

четвъртък, 24 февруари 2011 г.

Моят свят

Моето щастие се отразява в две детски личица...
Усмивката ми изгрява сутрин с лъчите на слънцето, когато те се усмихват все още сънени, разрошени, ухаещи, мои и не съвсем...

Моето момиче и моето момче.
Те са толкова различни и толкова много си приличат.
Те са моята радост.
Чакала съм ги дълго, обичам ги много, силата ми извира от техните усмивки, от техните протягащи се за прегръдка ръчички, от сладките целувки, от игрите...

Това са моите деца, донякъде мое продължение, а всъщност - отражение.
Това са моите съкровища, които осмислят живота ми всеки ден, които ми дават смелост да продължавам напред, да гледам в бъдещето с надежда и вяра и никога да не се обръщам назад със съжаление, а само с усмивка...

Това са те...
Моите деца...
Моят живот...
Моята любов...
Моята съдба...
  
   

За срещите в живота ни

"Важни са онези срещи, които душите са си определили много преди да се срещнат очите."


Вървя сред тълпата, разминавам се с много лица...
И тогава сред хората виждам очите на човека, когото съм търсила през целия си живот.

Две очи, сънувани, жадувани, очаквани, търсени.
Очите, които с един поглед палят огън в душата ми.
Очите на човека, който с едно докосване променя света ми - разпалва страст, предизвиква буря, натрупва облаци, гръмотевици, урагани, наслагва всички мои емоции...
Докато накрая остане само една - пареща, изгаряща, изпепеляваща любов...

Любов, която се усеща във въздуха.
Любов, която остава завинаги, във вечността.
Любов, която свързва душите отново и отново всеки следващ път...

Няма случайни неща...


   

Зимно-сутрешни преживявания

И ето вървя по улицата в тази студена красива зимна сутрин. Срещам едни и същи смръщени лица. Усмихвам се и опитвам да поздравя, дори и непознати. В отговор получавам изненадан поглед и глава, обърната на другата страна... Какво ли ще стане, ако всеки се усмихне на някого, ако отговори на неговото "Добро утро" или "Добър ден"... ? Как ще се промени денят ни, ако сутрин вместо "Уф, пак трябва да отивам на работа" си казваме "Днес е един прекрасен ден и аз ще направя всичко възможно да остане такъв"...? 
Усмихвам се на непознатите от скоро, опитвам се да ги поздравя, да им даря една приятна емоция. От скоро, откакто едно детенце пред детската градина ме спря и ми каза с лъчезарна усмивка "Добро утро!" Стана ми топло на душата, поглеждайки в тези очи, невинни и толкова добри. От този ден живота ми се промени - лягам си до любимия човек с усмивка и отново с усмивка го изпращам сутринта на работа. Приспивам децата си с усмивка вечерта и сутринта с усмивка будя дъщеря си за детската градина и прегръщам все още спящото й братче, с усмивка разговаряме по пътя. Поздравявам хората, които срещам, рядко получавам отговор от тях. Но дори мълчанието им предизвиква в мен усмивка, защото знам, че са получили частица от моята положителна енергия. Или поне съм направила опит да им я предам... И зная, че една усмивка може да промени много неща, може да дари топлина, може да предизвика отговор, може да промени нечие настроение... Когато е искрена...


   

Живота ни раздели

За приятелката ми Дани, която винаги ще има място в сърцето ми, ако реши да се върне в него.

Живота ни раздели или може би се разделихме сами.
Липсваш ми и още те обичам,
още искам да те виждам, да говорим...


Погледни ме, не трепва ли нещо вътре в теб?
Толкова спомени в мен горят...
Не мога, безсилна съм да върна времето назад...


Ти ми беше най-близкият човек,
ти знаеше всичко, което се случва в душата ми...
Ти и само ти ме познаваше напълно.


Сега си седя и мисля за минало време,
страдам тихомълком за изгубено приятелство...
Преглъщам сълзите си, за да не наранявам никого...
А ти се промени, толкова много се промени...
Неузнаваема си...


Но ме боли, само колко много ме боли...
И как до обезумяване ми липсваш точно Ти...
 
   

сряда, 23 февруари 2011 г.

Ето това съм аз

Ето това съм аз...


Малко дива, малко кротка,
малко мека, много котка.
Аз съм необуздана, неопитомена,
вироглава и необикновена.
На живота гледам като на шега
с мишка, заловена в някоя игра.
Опитвам се да опозная многото "Аз",
които се редуват в мене час по час.
Сега съм нежна и добра,
след миг - отмъстителна и зла. 
Понякога галя, понякога дера,
обичам да шепна, обичам да крещя.
Крайностите в мен преливат,
чувства необятни се разливат,
описвайки странна дъга - 
от еуфория до неописуема тъга.

Ето това съм аз...

Който ме обича "коте" ме нарича.


   

Размисли за живота

Често се вглеждам в очите на дечицата, с които се разминавам на улицата... Откривам в тях надежда, усмивка, топъл лъч от слънчева светлина... След това вдигам поглед към очите на родителите им - мрачни, намръщени, отправящи обвинение към целия свят... И това е тъжно, толкова тъжно. Кога загубваме вярата във феите, в елфите, във вещиците, в драконите? В кой момент от усмихнати, сияещи, вярващи в чудеса деца се превръщаме в малки, смачкани, потъпкани човечета, които откриват виновни за страданията си навсякъде около тях, но никога не са виновни самите те. И един ден, връщайки лентата назад, всяко едно смачкано човече открива, че избора е бил негов - да продължи да вярва в чудеса, феи и елфи, да съхрани детското в сърцето си или да порастне и да забрави всичките си мечти, да потъпче идеите си и да остави живота да минава покрай него, поглеждайки го отстрани... 


   
  

Звездичка

Усмихнато поглеждат две очички,
приканващо протягат се ръчички.
"Гушни ме, мамо!" казва с усмивка на лице
и се устремява право към мен и моите ръце.
На този силен порив детски отговарям аз
с прегръдка нежна, изпаднала в захлас.
И в този миг света изчезва, оставаме сами,
съществува само това настойчиво "Мамо, гушни!"
И тези малки топли детски ръце
сякаш докосват направо моето сърце...


Това е моята малка искряща звезда,
която безкрайно обичам ... тук и сега.


   

Искам...

     Искам да бъда обичана от теб. Да имам силата да вдишвам от красивия аромат на кожата ти.  Да сънувам очите ти и да потъвам в тяхната необятност. Мечтая си да те имам, да те чувствам, да съм твоя. Да вярвам, че си част от сърцето ми, от всяка негова капчица кръв, че си огън в моето тяло... и живот, и вечност, и сила...
     Аз те обичам. Знам, че звуча изтъркано, но съм искрена. Достатъчно е да знам какво е онова, което наричам любов, а ти най-добре можеш да ми го разкажеш. С целувката, която поглъща всяка страст, всеки мой вопъл и стон и ги превръща в стихия, в омагьосващ вятър. С прегръдката, която носи вълнуваща топлина, а тя разтапя сърцето, поглъща душата и отнася чувствата в безкрая на любовните копнежи.
     Не махай с ръце - протегни ги към мен, за да усетя живата капка обич, която трепка в тях. Не ме гледай учудено - приближи се към мен, за да ги целуна, да почувствам божествената красота на съществото ти. Сподели радостта си с мен, дай ми онова, за което тръпна с болка и обич, с гняв и желание... Една капчица обич, която да обгърне душата ми, да събуди отново застиналите чувства, за да разбера, че любовта е истинска, че е жива.


     Искам да бъда обичана от теб. Не от друг, от теб. Искам да знам, че мислиш за мен, че стъкленият прозорец, от който поглеждам, е докоснат от светлината ти, че въздухът, който дишам, носи теб в себе си.
     Искам да бъда обичана от теб...